Asleep in the sand with the ocean washing over...

Hopscotch to oblivion

2011-02-12T12:23:00.001+02:00

copyrights: rightee / Andy Wright

За истината...awakening

2009-08-11T23:36:00.008+03:00

През последните месеци започнах да се събуждам, да разтварям очите си широко и да осъзнавам света около себе си с детинска наивност. Разбрах смисъла на живота си, не го открих, защото изглежда, че никога не съм го губила наистина...изглежда почти съм губила живота си, но не и смисъла му, не и с онази трептяща болка..не и много наскоро. Започвам да разбирам себе си и да се чувствам истински жива, като първата полетяла птица. Щастлива съм въпреки всичко или пък заради всичко?! Осъзнах, че щастието е персонално решение. Всеки сам решава дали да е щастлив, или нещастен. Аз избирам да съм щастлива и реших да не позволявам на каквото и да било да ми попречи. Разбрах тайната за истината. Още от дете съм се опитвала да открия истината. Търсих я в книгите и приказките, и питах всеки за пътя. Исках онази универсална истина, която отключва всички врати и показва всички посоки. Онази истина, която не пита за въпростите, а знае всички отговори. Избрах професия, чрез която да съм абсолютно близо до истината. Наблюдавайки живота на микрометри резолюция, аз съм в нея. Вселена, в която истината от днес се отглежда в себе си утре. Cover slide, измерение, в което истината показва тялото си в целия си блясък и без капчица свян, пред непоколебимо убедените в голотата й воайори. Ние не вярваме. Трудно е да вярваш във факти. Аз нямам професия, а призвание. Вече не се съмнявам и в истината извън микрометрите резолюция. Всеки има своя истина, малка уникална истина, скрита в самия него. Туптяща в кръвните му телца, насочваща ензимите в биохимичната им трагедия, пулсираща в делта вълните. Unnatural revelation...да отвориш очите си едва на 25 години, или по-скоро още на 25 :) Осъзнах, че никой не може да отговори на въпростите ми, никой не може да ми даде универсалната истина, отключваща всички врати и изтриваща всички съмнения. Нея я няма другаде, освен вътре в мен. И усещането е неописуемо.

Not a dream...

2009-08-11T23:09:00.002+03:00

Колко си хубава!...
Христо Фотев

На М.К.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.

Morpheus in my heart

2009-07-09T23:50:00.008+03:00

A Deeper Kind Of Slumber

Robin goodfellow
Dianae, my muse
Morpheus in my heart
Your sand in my veins
It's a deeper kind of slumber
What is universe anyway
But a pouch of silver coins
The intense breathing
Of a dying animal
A foreboding of afterlife
Master keys in oaken chest
The somewhere is mine
And from there I'll continue
All I asked for was a little love
Meet me on the other side
Where as a rose I will wake
Though blind I'll follow every step you take
Dianae, my muse
Dianae, my solitude
Cease to exist, rise to exist no more
It's a deeper kind of slumber

Copyrights
Music Tiamat A Deeper Kind Of Slumber (1997)
Video Nebuschtan http://www.youtube.com/user/Nebuschtan

When lost among the stars

2009-07-09T23:21:00.004+03:00

Going all the way
Just to see how far
We can take our lives
When lost among the stars

It takes my mind of the fact that I'm not proud
Sometimes living is easier when the music is loud
Chemic love

Going all the way
Regardless of the plan
It may take our lives
But we'll take that chance

It takes my mind of the fact that I don't know your name
Sometimes loving is easier this way
If you cause me pain
I won't notice
Chemic love

Copyrights Thomas Haardell
http://www.youtube.com/user/TomHaard

Pallor mortis

2009-07-09T23:18:00.003+03:00

Всички таксита бяха пълни и отвръщаха с вой на вдигната ми ръка. През запотените стъкла на автомобилите и трамваите ме срещаха безмълвни детски очи, пронизващи ме през лекия, студено целуващ дъжд. Накъде бях тръгнал през този леден и мрачен съботен предиобед, към убежището на последните предсмърни стонове и болката от живот...Непознати хора с чужди гласове, а болницата стои все така мълчалива и мокра, и сама, и мокрите, празни улици, вплитащи се в път без посока и спасение. Тя изглеждаше страхотно отслабнала и още по-болна, бледа. От съжителството с обречените на смърт болницú и безнадеждни случаи страните ú се бяха изпили и потъмнели. Дали разбирах нещо изобщо, успявах ли да се зарадвам на последното ú присъствие. Не знам. Бях едва на седемнадесет години, самотен, сам, объркан и мокър от лекия, оловно падащ есенен дъжд. Кръв под моите стъпки, докато си тръгвам от нея. Не познавам вече себе си, видях се отразен в безцветните ú, разширени зеници. Тя не ме позна, забравила бе всичко. Обещанията под стария, разклонен дъб, заговорническите планове и стратегиите за бягство. Седях безмълвен до бялото болнично легло, сълзите ми се отразяваха в излъсканите бели стени, а нея я нямаше, само тялото с безжизнени, все така мъртви очи, заемаше безизразно пространство под белите завивки. Тя дори не помръдна, когато докоснах ръката ú, сухата ú, болнична ръка, с моите мокри, студени пръсти. Дори не съзря цветята, които бях донесъл с надеждата да я развеселя и зарадвам, а те – болни и помръкнали след минутите под усилилия се дъжд, лежаха на нощната масичка в малка локва от студ. Едва намерих сили да стана и да ги поставя в малката вазичка, любезно донесена от сестрата. А тя продължаваше тихо да лежи със своите разширени, болни зеници и дори не забеляза цветята, поставени от мен във вазата. А аз очаквах, толкова силно и трескаво, самият аз достигнал състояние на болнавост, очаквах и се надявах. Да, може би аз бях по-болен и от нея. След всяко посещение си втълпявах, че няма смисъл вече, че не е необходимо да тормозя себе си и нея по този начин, обещавах си, че на следващия ден ще отида да се напия, да убия някого, да открадна, за да ме приберат и вече никога да не я видя, но на следващия предиобед аз пристъпвах отново прага ú с надежда, скършваща се под все така отчуждения ú и мъртъв поглед. А тя лежеше все така студена и чужда, с очи, заковани в нищото на тавана. Аз чаках, говорех малко, слагах трепетно накъсаните цветчета във вазата и си тръгвах с огорчение и болка и вътрешната закана, че утре няма да престъпя прага. Но утрото настъпваше, а аз все така бързах, отправяúки се по познатите, безнадеждни улици.
Отраснахме заедно в дом за сираци. Още много добре си спомням как трепетно – от съвсем крехка и невинна възраст, я очаквах да се появи в светлия правоъгълник на вратата, чйито блясък бе заслепяван от дяволските искри в очите ú. Тъмната ú коса се разпиляваше в малката конска опашка, а аз следвах тихите ú стъпки през коридорите – водещи сутрин навътре в сградата – към залата за закуска и занималнята, а вечер – навън под летните звезди и дъба. През зимата също провеждахме малките си нощни обиколки – състезания по улавяне на снежинки, потайни операции и акции, от които най-предпочитани бяха нощните наблюдения на другите спящи деца. Естествено, бе ни забранено да напускаме леглата вечер, но възпитателите бяха повече от нехайни, а тя – тя ми вдъхваше безмерен кураж и неизчерпаемо чувство за сигурност и недосегаемост.
А сега тя лежеше неподвижно онемяла, неподозирано далечна. Още при първата ни среща като деца помежду ни се зароди искар на обич и приятелство. Външната ни прилика само допълнително подсилваше неразделимото ни общо присъствие, общувахме без да разменим нито дума, нито бегъл поглед. Връзката ни беше повече от силна и емоционална, едва ли бих могъл да открия думите, за да я опиша, и да изразя какво чувствахме един към друг. В редките случаи, когато бяхме разделени, мислите ни преследваха другия, предсказвайки действията ни, трепетно чертаеха минутите, когато отново щяхме да бъдем заедно. През нощта присъствахме в сънищата си, а през дните бяхме в състояние да преодолеем всичките обиди и нещастия, сплотени в общото емоционално свързано ние. Дните отминаваха, а сплотеното ние оставаше непроменимо и недокоснато, съществуващо отвъд реалните пространства, над времето, извън нас, обвиващо ни ни като неведома мембрана, отделяща ни от съпътстващата действителност. Връзката ни оставаше все същата, като замръзнала в развитието си. Отношенията ни бяха дотолкова цялостни и завършени, не можехме да си представим, че биха могли да бъдат по-силни и обвързващи. От самото начало бяха придобили константността на жизнена истина и силата на отрова и опиянение. Не бе останало пространство, в което да се развият и избистрят, изострят силата на взаимната необходимост и привързаност. Невидима стена ни свързваше и отделяше в общо, непревземаемо и неразрушимо, лично наше пространство. В по-късните години, при навлизането ни в юношеството, когато всички се интересуваха от интимни връзки и „отношения за възрастни”, нашето общо цяло си остана в непроменимата плоскост на приятелството, истинското, пронизващо приятелство. Не си и представяхме, че някога бихме могли да бъдем любовници във физическия смисъл на тези отношения. Неведомата преграда, която ни разделяше, споявайки душите ни в най-чистото приятелство, ни защитаваше от любовната страст, удавяйки ни в чистата привързаност и неопетнената обич един към друг. Никога не бяхме говорили за подобно развитие на отношенията ни, но всичко онова, което имахме, ни изпълваше до болнава крайност, чието прескачане, надмогване, усилване, би било равнозначно на лудост от наситеност на емоциите, която би разкъсала съществата и унищожила душите ни.
Небето е обринчено с тънка паяжина от електрически жици, синьото прониква през затворническите решетки, рядко ми остават време и сили за поглед през мръсните прозорци. Пътувам към вкъщи, мисля си за нея, лежаща тънка и изпразнена в болничното легло, не е останало каквото и да било от косите и, от блясъка, от живота в нея. Лежи затворена, а аз съм вън и сам, затворен в подвижния паралепипед на трамвая, слънцето ме изгаря. Искам, мечтая, пожелавам си обичта ни да не е победа вече, надмогване над болката, разстоянията, времето, болестта, а отново път един към друг, страстно пътешествие, омайващо ни със скоростта и сладостта си. Сам и пак сам, стените на дома ме задушават без нея. Понякога си мисля,че самият аз съм болен, страх ме е от затворени врати и полуотворени прозорци, от блъсканицата сутрин и самотните нощни дървета. Виждам очите ú, отразени в огледалото на дъждовните капки по стъклата на трамвая. А как помня само!, спомням си я така близка до мен. Забавени каданси от миналото ни се превръщат в развалените звуци на плочата на бъдещето; контрастът е болезнено ярък. Аз я искам пак като преди – потъмнен силует в правоъгълника на вратата.
„Тъжните очи са наú-красиви,
Поля, наситени с тъга...”
Щастието сигурно ни очаква в някоú друг живот, може би все още не съм дорасъл да бъда щастлив. Дъждът пропада дълбоко по улиците, уморен и тежък, наедрял като мъката, отровила мен. Уморих се да бъда себе си, отчаях се от чакането, забравих как се сглобява надежда. А тя все още лежи в стаята, сама, цветята ми в стъклената ваза, очите ú – от стъкло. Не я разпознавам вече, дървената фигурка под белите завивки. Съществувам отвъд себе си, в нечий чужд кошмар, а тя е пустинно цвете, загиващо под слънце отвъд разсъдъка ми. Обичам я, така я обичам, а тя – студена и далечна, лежи далеч от мен, без да съм способен да я докосна дори за миг. Спомням си всички прекрасни мигове, бляскащите й очи, косата й, разпиляна пред мен. Никога вече. Докосваме се в мислите си, така близка я чувствам. Никога вече. Аз не познавам тялото под белите завивки. Единствената, любима моя, никога вече. Може би би било по-добре, ако никога не се бяхме срещали, ако колата, блъснала я в онзи изкусително прекрасен есенен ден, я беше оставила завинаги мъртва върху грубия асфалт. Непознати мисли пристъпват в съзнанието ми. Любовта е смърт. А дали смъртта е любов? Виждам ръцете около шията ú...не! Демон!, махни се от мене! Съзирам я приближаваща се към мен като ангел, неподозираща бъдещето ни. Сигурно, защото нямам каквото и да било друго, така ме боли – само нея, единствено нея съм имал за опора, закрила, обич, посока, път, цел. Застанал на прозореца наблюдавам света отвъд – хора, автомобили, студ през стъклото. Допирам чело в замръзналата повърхност, треската ми е непрогонима, и само една мисъл, едничка, спотаявана, оплита съзнанието ми. Мога ли да продължа да посрещам утрините със същото безразличие, самият аз, подобно болник в болнично легло. А тя е там, дущата ми в нея. Във всяко хлопване на входната врата потръпвам, може би следващият странник в дома ще ме посети с вестта за нейното отминаване. Така крехка, блуждаеща изглежда в бялата стая. Стените са стари, но все още ненапукани, само пронизани с фина мрежа от бели преплитащи се капиляри. Нещо се е пречупило в душата ми, врати, които не виждам, се затварят отвъд мен. Слънце прониква отвъд мен, очите ми навеки слепи, захлупени, кухи, опустели. Предусещам настъпването на още един от най-ужасните ми пристъпи. Отново главоболие, сърцето ми – разкъсано, а аз – удавен в слепи сълзи, болката в мен. Не мога да повярвам, че изобщо е възможно така да боли. Не съм нужен на когото и да било, с болнавото си изчезване тя обрича и мен на смърт. Луната се разтваря в нищото, ликът ú
пред мен. Отварям тихо прозореца, есенният студ. Сърцето ми замряло в гръдта. Ликът ú в светлия правоъгълник на врата. Виждам я така ясно, открояваща се пред погледа. Обичам я, дали и тя страда в момента толкова, колкото аз. Дали е способна да чувства още, да мисли; гръдта ú се повдига леко под завивките. Протягам ръка, празно пространство. Може би някоя нощ ще се вмъкна при нея, точно по пътищата, на които тя ме е научила – през отворения прозорец, през оградата – навън в света. Дали животът ú има някаква стоúност все още, дори и за самата нея. Под завивките лежи човек, дишаща кукла, която не познавам. Колкото и да се опитват да прикрият, аз знам, предчуствам, че тя няма да се върне никога вече. Очите ú пред мен. Непознавам излъсканато стерилно отражение на зениците на дишащата кукла. Колко ли ще издържа така още, още месец, седмица, час. Дали някога ú казах, колко много означава за мен. Успокоúте се ръце и през тази нощ! Не сега! Не още!...въпреки че тя отдавна е мъртва за мен. Утре ще погледна в чуждите зеници отново, няма да я открия. Аз знам, но смелостта ми, силата ще проникне още по-упорито в ръцете ми, може би. Утро, нов ден. Улиците, водещи наникъде, болничните стени, стая 510. Тя в леглото. Тя? Няма я! Нима от силата в ръцете ми вече няма смисъл. Не – тя се е пробудила. Нима има чудеса, бог? Лекарят влиза в стаята. Тя е излязла от ступора. Подобрение. Изчаквам да отвори истински очи. Сърцето ми отново живо. Нима предусещането ми ме е излъгало. Вътрешната връзка не е прекъсната. Надежда. Вглеждам се в очите ú. Не, няма надежда. Не я познавам отново. Почти готов съм да се разплача. Не искам да бъда лицемерен с нея. Дори, ако вече няма значение. Дори, ако вече не разбира. Взимам ръката ú в своята. Не съм способен да пророня и дума. Допирам пръстите до бузите си. Сълзите ми. Нека реши, че са сълзи на щастие. Така е по-добре. Плача в страх от собствените си помисли. Ръцете ми около шията ú. Не. Тя ще бъде наред отново. Спомените ú постепено ще се възвърнат. Времето лекувало всичко.

Dream city

2009-07-02T23:09:00.020+03:00

Тази нощ сънувах много хубав сън, но и доста неясен. Сънувах моя роден град, в който не съм се отбивала вече поне 6 години. В представите ми, Русе ще си остане като един от най-прекрасните български градове, с архитектура на истински европейски град и достатъчно пространство. [ В лирично отклонение да спомена, че другите ми много любими български градове са Варна, Пловдив и естествено- Бургас:)].
Сънувах, че си наемам жилище в Русе, нещо като студентско общежитие, но то си беще като цяла просторна къща. Сънувах, че организирам парти с някакви металяги:), говорихме си за музика и сънят ми се разми в тези детайли. НО, това, което много ми хареса в съня ми, бяха широките, отворени пространства. Градът не изглеждаше съвсем реално, като че ли не се намираше на брега на река, а на морски кей с огромни бели скали и бял пясък. На скалите се извисяваше непристъпен, бял и величествен замък с готически кули. Повейваше лек, морски бриз. Разхождах се из прекрасна градина с цветя, осенени от плах, трепетен дъжд. Спокойствие пропиваше съществото ми и съзнанието ми беше кристално ясно, като капчиците роса по студените, бели кали.

Cherry blossom

2009-06-30T23:31:00.001+03:00

Отново странен сън..сънувах, че участвам в научна конференция в Токио, разхождах се през потъмнелите, прашни и усукани улици, беше дълбока нощ, но все още имаше огромни навалици от хора-туристи, запътили се към музей. Градът изобщо не изглеждаше подобно на всички фотографии, които съм виждала оттам. Уличките бяха сиви и малки и липсваше прекалено забързаната атмосфера. Продължих с останалите туристи в непрогледната нощ, скоро стигнахме до искрящо осветен музей-бяла стая със странни предмети. Една от колежките ми в момента (от Китай) ми обясняваше нещо за предметите. Изведнъж се озовах на някакво подобие на операционна маса. Обаче бялата чистота на операционните зали беше подменена със студени, метални, нечисти повърхности, наподобяващи по-скоро касапница (не трябваше да гледам Hostel!!). Аз лежах на тях в бяла болнична дреха, изцапана с кръв. Между краката ми беше някакво парче плът, за което се предполагаше, че е плацента. Докторът(облечен в касапска престилка), ми съобши, че съм родила мъртво детето си. А аз някак почувствах само лека тревога, която се опитвах да прогоня с убеждението, че сега - така или иначе, не е най-подходящият момент. Всъщност бях и учудена, че изобщо съм бременна. ПОсле пак влязох някакси в музея, сред всичката ослепителна светлина,(някак операционната и музеят бяха свързани). Започнах разговор с колежката си китайка за майчинството, тя ме успокояваше, че винаги има време за деца...имаше и още доста подробности, които се поразмиха след работния ден...така и не успях да си досънувам съня, защото трябваше да се ходи на работа..

I'm such a dreamer...

2009-06-18T01:55:00.001+03:00

Radiohead
2+2=5

Are you such a dreamer
To put the world to rights?
I'll stay home forever
Where two and two always makes a five

I'll lay down the tracks
Sandbag and hide
January has April's showers
And two and two always makes a five

It's the devil's way now
There is no way out
You can SCREAM and you can shout
It is too late now

Because...
You have not been!

Payin' attention
Payin' attention
Payin' attention
Payin' attention
You have not been paying attention

Payin' attention
Payin' attention
Payin' attention
You have not been paying attention

Payin' attention
Payin' attention
Payin' attention
You have not been paying attention

Payin' attention
Payin' attention
Payin' attention oohh

I try to sing along
But I get it all wrong
Cozimnot
Cozimnot

I swat 'em like flies but like flies the buggers keep coming back NOT
But I’m not

All hail to the thief
All hail to the thief

But I'm not
But I'm not
But I'm not
But I'm not

Don't question my authority or put me in the box
Cozimnot
Cozimnot

Oh go and tell the king that the sky is falling in

When it's not
But it's not
But it's not
Maybe not
Maybe not

My bright nights-hysterical and...

2009-06-18T01:34:00.001+03:00

(Director: Nickdrj, Music: Radiohead, Credit: MrBlue006)

Radiohead
Let Down

Transport, motorways and tramlines
Starting and then stopping
Taking off and landing
The emptiest of feelings
Disappointed people clinging on to bottles
And when it comes it's so so disappointing

Let down and hanging around
Crushed like a bug in the ground
Let down and hanging around

Shell smashed, juices flowing
Wings twitch, legs are going
Don't get sentimental
It always ends up drivel

One day I'm going to grow wings
A chemical reaction
Hysterical and useless
Hysterical and ...

Let down and hanging around
Crushed like a bug in the ground
Let down and hanging around

Let down again
Let down again
Let down again

You know, you know where you are with
You know where you are with
Floor collapsing
Floating, bouncing back
And one day....
I am going to grow wings
A chemical reaction
Hysterical and useless
Hysterical and...

Let down and hanging around
Crushed like a bug in the ground
Let down and hanging around

Haruspex

2009-06-18T01:12:00.001+03:00

По принцип не вярвам в предсказания, хороскопи и съновници. Но едно от най-необикновенните събития в живота ми е свързано, именно с подобно, необяснимо, неразбираемо събитие. През лятото на 2003та година напуснах България. Спомням си кристално ясно натрапчивите сънища през последните месеци преди да замина. Постоянно сънувах как се сбогувам с много важен човек от моя живот. Най-малко три или четири пъти сънувах, как с този човек се сбогуваме преди да замина. И тези сънища ме озадачаваха страхотно силно, защото не можех по никакъв начин да си обясня, защо сънувам, че се сбогувам точно и едиствено само с този човек. След близо половин година този скъп за мене човек, безвъзвратно напусна живота ми. Не успях да се прибера за погребението. Няколко месеца след това разглеждах стария, майчин съновник, изведнъж се сетих за странните си сънища. Проверих какво означават сънищата със сбогувания: "Сбогуваш ли се с някого на сън, значи този човек скоро ще умре."...

My one desire, my only wish is to be-EATEN!

2009-06-07T23:21:00.001+03:00

Преди два месеца сънувах ужасен, но и изключително интересен сън. Сънувах, че съм нещо като модел, работещ в агенция за манекенки. Обаче не сънувах runways, а се срещах с някакви модни агенти. Единият от тях беше Christian Bale, който в съня ми беше някакъв студенокръвен, гаден изрод (май не трябваше да гледам Equilibrium преди сън). Имах среща с него и някакви други хора във висока студена сграда от метал и стъкло. Изкачвахме се с асансьор много продължително време,когато най-после достигнахме последния етаж, се озовахме в стая, приличаща повече на склад - празна и студена, с много неподдържан вид. Започнахе да говорим, там имаше някакви големи кучета, които Christian пусна към мен и ги наблюдаваше как ръфат лицето ми. Чувството беше ужасно и съпроводено с остра болка. След известно време той ги спря, а цялото ми лице беше в кръв и белези. Той се усмихваше. После излязохме на улицата, без никакво обяснение за случилото се. Сякаш той просто искаше да страдам. Вървяхме през светли просторни улици, с плодови дръвчета. Събудих се.

Sail through the night...

2009-04-10T01:47:00.001+03:00

At night we were drowning
Mesmerized by your songs
We were lured
Into the maze of your love

When the drop of life bursts
An ocean of joy
And freedom for the newborn sailor

Through aeons of time
Our eyes were smothered by the sun
Now even in the dark we see ...
Wanton light steers us no more
Eyeless we sailed

When the drop of life bursts
An ocean of joy
And freedom for the newborn sailor

(Elend - The Newborn Sailor)

Nighttimes

2009-04-10T00:50:00.001+03:00

Ще поседя с тебе под тополите,
денят си ще изпратим тъжно,
и после на нощта в порива
ще се изгубим двама, тъжни.

Всеки отделно ще се буди,
топлината ти забравила е моята страна,
всички утрини - самотни, чужди,
ще са ми отровена, убиваща стрела.

Off-topic

2009-04-08T00:06:00.001+03:00

Blog meme - Fifty questions

1. When you looked at yourself in the mirror today, what was the first thing you thought?
How it is possible that 8 hours run away so fast??Did i really slept 8 hours? Shit, i don't remember what i was dreaming about..

2. How much cash do you have on you?
I just checked :) 21,65 euros

3. What’s a word that rhymes with DOOR?
Floor.

4. Favourite planet?
The Discworld :)

5. Who is the 4th person on your missed call list on your cell phone?
My mam.

6. What is your favourite ring tone on your phone?
Love romance, also known as Spanish romance: http://www.youtube.com/watch?v=iqCt6PznJAI

7. What shirt are you wearing?
Red one:)

8. Do you label yourself?
I am labeling only lab tubes:), i do not label people.

9. Name the brand of the shoes you’re currently wearing?
Hey, how i am at home, i have only slippers on.This is not US!

10. Bright or Dark Room?
Huh..bright?

11. What do you think about the person who took this survey before you?
If it is the right person, that i am thinking of..we used to be very close friends once..

12. What does your watch look like?
I am using my cell phone as a watch.

13. What were you doing at midnight last night?
I was writing an e-mail to an internet-friend.

14. What did your last text message you received on your cell say?
I don't remember.

15. Where is your nearest 7-11?
Wtf?

16. What's a word that you say a lot?
OK.

17. Who told you he/she loved you last?
My boyfriend.

18. Last furry thing you touched?
My jacket, it is artificial fur.

19. How many drugs have you done in the last three days?
Alcohol, cigarettes.

20. How many rolls of film do you need developed?
1, but it is very old one. Nowadays i am using a digital camera.

21. Favorite age you have been so far?
Now.

22. Your worst enemy?
Myself.

23. What is your current desktop picture?
The Discworld with the elephants and the turtle-the Great A'Tuin :)

24. What was the last thing you said to someone?
“I love you.” (to my boyfriend)

25. If you had to choose between a million bucks or to be able to fly what would it be?
Flying.

26. Do you like someone?
Yes.

27. The last song you listened to?
The Spanish Romance

28. What time of day were you born?
00:15

29. What’s your favourite number?
15

30. Where did you live in 1987?
I assume Varna, Bulgaria.

31. Are you jealous of anyone?
Maybe a bit jealous of people who can manage to find time for their hobbies and also of people, who are traveling a lot around the world and have seen so many things.

32. Is anyone jealous of you?
I hope, not.

33. Where were you when 9/11 happened?
At our villa in Rhodopi mountain.

34. What do you do when vending machines steal your money?
I become angry and curse.

35. Do you consider yourself kind?
It depends upon the situation, i can also be really nasty person.

36. If you had to get a tattoo, where would it be?
On my back.

37. If you could be fluent in any other language, what would it be?
Finish and Spanish.

38. Would you move for the person you loved?
Yes.

39. Are you touchy feely?
I can be very touchy, especially about science, religion, evolution, music, my family and friends...everything that is important for me..

40. What’s your life motto?
You can. Everything depends only upon the will to do it!Everything is possible, just do it!

41. Name three things that you have on you at all times?
Silver tiny necklace with a cross, silver ring (2) (i consider it as a wedding ring), my Mp3-player.

42. What’s your favourite town/city?
Salzburg.

43. What was the last thing you paid for with cash?
A hot chocolate.

44. When was the last time you wrote a letter to someone on paper and mailed it?
I don't remember anymore, but it is probably long, long time ago.

45. Can you change the oil on a car?
No, but i can learn it :)

46. Your first love: what is the last thing you heard about him/her?
I think my first real love is my boyfriend, we are still together.

47. How far back do you know about your ancestry?
Great-grandparents from my mothers side, but i would like to know more. Grandparents from my fathers side, i don't want to know anything more.

48. The last time you dressed fancy, what did you wear and why did you dress fancy?
I went out with friends, my first going out in Helsinki (absolutely great), but i wasn't dressed that fancy.

49. Does anything hurt on your body right now?
My right kidney and parts from my back.

50. Have you been burned by love?
I am still burning, baby!

Just a nightmare or the future for the children of men?

2009-02-04T05:21:00.003+02:00

Dreaming of hope

2009-02-04T04:47:00.001+02:00

Утопия

2009-02-04T03:39:00.001+02:00

Напоследък сънувам твърде объркани сънища...daydreaming...но през нощите гледам през прозореца, мечтая и виждам свят, толкова изпълнен с нежност и красота, но и толкова крехък, като тънка стъклена чаша, поставена по невнимание на ъгъла на масата..оглеждайки се в нея, съзирам стаята прекършена, при опит за промяна на ъгъла на пречупване, тя полита надолу и се превръща само в сбор от наострени, назъбени, обезумели ръбове...с капчици кръв по страните...на къде сме тръгнали, опитвайки се да променим начина на падане на светлината, променяики позицията на чашата навън към празнотата и свободното падане....светът ни смело бива подбутван от нас, не навътре по масата-към стабилност и устойчивост, а само към разруха и падение...не е ли много по-лесно да бъдеш добър, състрадателен и внимателен към заобикалящата среда-хора и природа, отколкото да посрещаш всеки ден, изпълнен с озлобление и жестокост..все още съществуват толкова много бедни хора, войни и страдание по света...аз не мога да бъда щастлива в този свят, да, дори заобиколена от любящи хора, дори с най-интересната и доходоносна професия на света, дори с всичко, което може човек да пожелае за сам себе си..аз искам повече-искам добри хора, искам само щастие за всеки един индивид..."Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!"... абсолютно неспособна съм да разбера, защо хората са жестоки, survival of the fittest??..защо убиваш човек, защо зверски издевателстваш над него намушквайки го над 93 пъти, защо нарязваш тялото му на хиляди късчета и го захвърляш в реката, защо издевателстваш и мъчиш хора в името на някаква "социална ситема" и "държавната сигурност", когато в крайна сметка държавата, т.е. хората, стават по-маловажни и лишени от същност от изкривените, изнасилени идеи, обвити в полицейска лента и захвърлени край пътя...аз не мога да разбера..не мога, толкова неща разбрах вече за хората и за живота, но -уви, това не мога...агресия, безхаберие, животинска жестокост?...поглеждам под друг ъгъл през стъклото и съзирам ежедневните грубости и жестокости...а струва толкова малко усилие, просто да се въздържи човек от тях..."просто"да не обвинява всички и всичко за ситуацията си, обвинение към целия свят , ескалиращо в липса на елементарни жестове като усмивка или учтивост, прошка...може би най-важното нещо, което научих по пътя си към сързяването и оформянето като възрастно съзнание, е, че любовта е коренът на всяка една връзка към заобикалящия ни свят, тя е в основата на всички наши взаимоотношения, човек не е способен да прости на някого, ако поне мъничко не го обича този човек в скрито, малко кътче от душата си, не бихме могли да изпитаме състадание, ако не обикнем страдащия, дори било то - потайно и неразбираемо, дори и за самите нас. Защо сме неспособни да подарим малко любов на света около нас? Предполагам, че всеки трябва сам да страда и да измине пътя до това разбиране, което се стоварва върху неочакващото съзнание като блестящ водопад..защото тъгата е най-великото чувство на света и само от него би могла да се роди любовта, изгравяща като феликс от пепелта...но трябва ли всеки да изживее война и смърт, за да осъзнание, че те причиняват само болка, задушаваща и най-крепкия феликс?...моята утопия е за свят на живородени феликси, непознаващи пепел....

Originally by Roy Harper

"I was not put here by anyone in fear
I came alone as me, just an idea
in a long chain of discovery
Surrounded by the same, you.

Sometimes your type pulls me out to see
and I die in a thrashing curse.
Sometimes we are kind
More often, [adonis]

So far up the beach that those who try to reach out
burned alive in the searing heat of the desert of my dispassion
So far removed, I never hear the water
except once or twice a month when I see a mirror

And I refuse to believe in some of the things that are
said to be here let alone those that are not
I'm trying to change my direction
Ours is pathetic, in my own, humble, estimation

I love the planet, the great benign she-wolf [manufacture]
Spinning gently on towards the red giant for aeons hence
When all the rosegardens are consumed in the flashfire of flying time
She will [leave alone too]"

Anathema, Eternity, Hope

Abre los ojos

2009-01-20T19:25:00.002+02:00

Mantis

2009-01-20T14:21:00.001+02:00

Има сънища, които съм сънувала преди доста години, но те са се запечатали в съзнанието ми с огромна сила, сякаш неподвластни на времето, предупреждаващи, тревожни и необикновени.
Един от най-странните си сънища сънувах преди около 3 години...сънувах, че съм с приятеля си в старомодно, огромно легло, с дървена рамка и табло на леглото, красиво украсени с дърворезба. С приятеля ми бяхме седнало-легнали мирно, кротко и изведнъж аз се превърнах в огромна, зелена богомолка и го изядох...на сутринта се чувствах доста озадачена, а той още повече след като му разказах. Винаги съм предполагала, че има нещо изхакано в мен...